През тръни към звездите аз вървя.
Вървя...?! Не - пълзя!
Длани окървавени и нозе - олово
молят за покой. И тежко слово
на език ми тегне... Но мълчи уста!
И път се вие, все през тръни и бодили
нагоре към звездите. Сърце унило
в гърди се бие и няма сили веч...
А звездите пак са тъй далече
като преди. Блестят студени.
Мислех, че към небето се лети.
Ах, каква заблуда... Мълчи! ...