При скалите на Яворов
Поморие
И досега те виждам още там.
Приседнал и загледан в ширинето.
Обикновено привечер. И сам.
За да подишаш заедно с морето.
За да усетиш пак. И пак. И пак,
пулсиращата сила на вълните.
За да се слееш със самия бряг
и сам да си скала, насред скалите.
А заникът разлял е срещу теб
върху морето, разтопено злато.
И лодките са там, и ти се ще
платната им сами да раждат вятър.
А там, зад теб - животът е съдба.
Вечерникът е дъхав на смокини.
И Калиопа още е сама -
нима ще се сдържиш да не наминеш?
Дори да те запитам за това,
не ми отвръщай, нека се досетя.
Че няма равна лудата глава,
когато със душата на поет е.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александър Калчев Всички права запазени
