При скалите на Яворов
При скалите на Яворов
Поморие
И досега те виждам още там.
Приседнал и загледан в ширинето.
Обикновено привечер. И сам.
За да подишаш заедно с морето.
За да усетиш пак. И пак. И пак,
пулсиращата сила на вълните.
За да се слееш със самия бряг
и сам да си скала, насред скалите.
А заникът разлял е срещу теб
върху морето, разтопено злато.
И лодките са там, и ти се ще
платната им сами да раждат вятър.
А там, зад теб - животът е съдба.
Вечерникът е дъхав на смокини.
И Калиопа още е сама -
нима ще се сдържиш да не наминеш?
Дори да те запитам за това,
не ми отвръщай, нека се досетя.
Че няма равна лудата глава,
когато със душата на поет е.
© Александър Калчев All rights reserved.
