Забивам нокти във пръстта корава,

буца в гърлото ми  мисълта  забавя!

Свещта запалвам, питам и се моля:

„Добре ли си сега  там, Татко... горе?”

Мрежа влажна погледът разпръсва,

цветя полагам, потреперват пръсти!

Като вулкан изригват ми сълзите,

гореща лава залива ми страните!

Студена плоча, но от снимката блестиш,

безмълвен, с очите пъстри ме следиш!

Поток от думи от душата си изливам,

водичка в сухата земя за теб наливам!

Пламъчето гасне, до гроба твой стоя -

друго щеше да е ръката ти да подържа:

топлина да сетя, да допра главата,

да ти разкажа как сме, как растат децата!

„Пак  ли цели нощи ти за нас не спиш!?” -

С невидими крила над нас навярно бдиш!

И ако трябва щит от тях ще сътвориш,

от ударите на живота ще ни защитиш!

Защо ли казват: „времето лекува”,

не... сърцето просто свиква да тъгува!?

А в мен остава ценна празна ниша,

там твойто име с болка ще изпиша!

Стрели от спомени  дълбоко се забиват!

Ще тръгна, че  горещи рани се откриват!

Надявам се в съня ми да се върнеш,

да ми продумаш и да ме прегърнеш!