Приказка в изгнание
Видях една жена, май кротко си нашепваше сама.
"Ще плачеш ли на мойто погребение?
Внимавай, тук очаквам потвърждение."
А беше в цветове, дори дъги сломени,
мъката се стичаше по сълзите ѝ опетнени.
А беше бледа щом се взреш,
но все на Слънцето оставаше копнеж.
Уви, разказа ми за вас,
за любовта си със умиращ глас.
"Ще сe виждаме, нали?
едно - разбира се - в онези бляскави очи.
- Пази се! - следвано от глухото - И ти!"
Видях една жена, след мисълта за теб превърна се в старица. В градината до нея кацна стара, куца птица. Погледна я със отвращение. "Напомня ми за собственото ми падение." Чувствата оставила безгласни, в лудата умираща - нещастни. "Седни при мен, дете, ще ти разкажа за собствената ти съдба. Във своите длани злобно ще размажа. приказката за покварата на любовта." И седнах там, за да я слушам, скована бях от своя ужас.
Започна разказа си със сподавен смях. Чувството било последният ѝ грях. Заченато във мнимото съмнение и копеле на старото въображение. "Да се обичаме бе по-лошо и от това да сме си безразлични, любовта превърна ни в безлични. Той стана роб на моите желания, а аз - горяща в неговите колебания. Целувките превръщаха се в бреме, егото отдавна бе започнало да дреме. Той намрази моя аромат, а погнусата ми... стана неотлъчен негов брат."
Оттук започнаха сълзите, спомените възкресиха дните на искрите. И ето как изгниваше поредната жена, заради блудницата - Любовта. "Уви сме всички нейни дъщери, умираме непобедили в старите игри. Изплюх сърцето си във блюдо от рубини, изоставено в разкош безчет години. Душата си, положих я на златна гилотина, палач отказа да ми бъде и я срина. Простил ми е за наказание и каза: Чуждите ръце са нашето изгнание! Наказа себе си и мен, за да ни подари случайна среща във последния ми ден."
И тук старицата замлъкна и се стресна. Видях в очите ѝ жена. Жена изпълнена с надежда. Жена посрещаща смъртта.
Видях една жена, след мисълта за теб превърна се в старица. В градината до нея кацна стара, куца птица. Погледна я със отвращение. "Напомня ми за собственото ми падение." Чувствата оставила безгласни, в лудата умираща - нещастни. "Седни при мен, дете, ще ти разкажа за собствената ти съдба. Във своите длани злобно ще размажа. приказката за покварата на любовта." И седнах там, за да я слушам, скована бях от своя ужас.
Започна разказа си със сподавен смях. Чувството било последният ѝ грях. Заченато във мнимото съмнение и копеле на старото въображение. "Да се обичаме бе по-лошо и от това да сме си безразлични, любовта превърна ни в безлични. Той стана роб на моите желания, а аз - горяща в неговите колебания. Целувките превръщаха се в бреме, егото отдавна бе започнало да дреме. Той намрази моя аромат, а погнусата ми... стана неотлъчен негов брат."
Оттук започнаха сълзите, спомените възкресиха дните на искрите. И ето как изгниваше поредната жена, заради блудницата - Любовта. "Уви сме всички нейни дъщери, умираме непобедили в старите игри. Изплюх сърцето си във блюдо от рубини, изоставено в разкош безчет години. Душата си, положих я на златна гилотина, палач отказа да ми бъде и я срина. Простил ми е за наказание и каза: Чуждите ръце са нашето изгнание! Наказа себе си и мен, за да ни подари случайна среща във последния ми ден."
И тук старицата замлъкна и се стресна. Видях в очите ѝ жена. Жена изпълнена с надежда. Жена посрещаща смъртта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Габриела Петрова Всички права запазени
Искрено ме зарадвахте.
