Приказка за пораснали...

Разкошно дълъг пенюар

във цвят на мляко със кафе́...

Под него: само „жива жар“...

... И нищичко излишно... Не!...

Разсъмва се една мечта –

Вселената напира вън...

И всички тайни от нощта

сега изчезват като сън...

От нежна приказка в зори́

ти идваш тръпнеща от страст,

а във очите ти гори –

и „ставащото“ между нас...

А със последните звезди

и „онова“, което „грях“

наричат в миг ни потопи –

то в облак от вълшебен прах...

По-хубава и от мечта,

по-истинска от летен ден,

по-свежа и от утринта –

пристъпващ тръпнеща към мен...

И аз вървя, но обладан

от всичко дето предстои́ –

спонтанно се стремя натам,

към Звездните мъглявини...

И само в устните покой

във този „омагьосан миг“

намирам бързо, но и той

„извърта“ се с фамозен шик...

На прага ми стои́ Деня́т

и питат мислите сега:

– дали напред да продължат

когато стигнат до Брега!?...

А по Вселенният закон

отвън започва Нов живот:

със Слънце на космичен фон

и Време със безкраен ход...

Долавях всеки порив нов

на Новият живот у нас,

че бе „узряла за любов“

ти както в нива златен клас...

Внезапен вятър се изви́:

раздвижи въздуха едва –

огъна свежите треви

и всичко промени това...

Усещах как се гънеш... Как

извиваш се като лоза

и от петите мои чак

позната слабост запълзя...

Как въздуха бе оредял,

та дишах тежко от това,

навярно както пред финал:

поемайки си дъх едва...

Стихията на Любовта,

възможно е да не изтрай,

понеже даже Вечността –

оказва се, че има: Край...

... но от легендите: към мен

пристъпваш с ореол- мечти...

... Искри́ сам  фосфорът зелен

във най-красивите очи...

02.11.2019.