Приказка за вятъра
Вятър лунната пътека
с пръсти палави погали,
в пелената водна с лека
ласка огън да разпали.
Сластно младата тръстика
се изви и вплете в здрача,
с румен дъх обагри лика
на брега, склопил клепачи.
Птица жадна се пробуди
и се стрелна към реката,
закипя кръвта ѝ лудо,
залюля копнеж блатата.
Полъх споменът докосна
във покоите му стражни
и тревата суха в росни
шепи сгря с целувка влажна.
Вятърът се сви в уплаха
и тревожен скри се в ято.
Птицата крила размаха
и стопи се в знойно лято.
И луната спря по пътя.
И тръсиката посърна.
И прошепна: „Век да скътам,
нямам с нищо да отвърна!“
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламена Кръстева Всички права запазени
!
