Приказка за Вълшебната гора...

Не знам къде отивах, а и вече

дори не си и спомням за какво,

когато насред пътя се изпречи

пред мен едно разлистено дърво...

И даже, както в приказките става,

то заговори ме с човешки глас

и ме повика в старата дъбрава,

която знаех от години аз...

И беше изненадата огромна

(сам трудно бе ми да я разбера!)

и ето тъй преди да се опомня

попаднах във Вълшебната Гора!..

... Не беше нищо в нея променено,

останало като в Ония дни...

Безкрайното превъртане на Времето

тук беше спряло, както във мечти...

Вървях по тъй познатите пътеки

познавах всички дъхави цветя,

а всички незабравени просеки

ме водеха отвъд реалността...

Не се страхувах, че ще се изгубя-

тук спомени надничаха отвред...

От изворчето с дъбовата стубла*

отпих вода студена като лед...

И Вятърът във клоните притихнал

бе същият, със който и преди

лудяхме и в един момент решихме-

да тръгнем в път без никакви следи...

Така се озовахме в Океана

и там със побеснелите вълни

(в стихийната им Страст необуздана)

понесени танцувахме дори!..

... Едно момиче тича по пътеката

и никнат под краката му цветя,

отдръпват се в страни дори дърветата-

на птиците замлъква песента...

Пред толкова неща необясними

за всички чудеса уж бях готов,

но не очаквах, че след толкова години

ще срещна пак и първата Любов

и тя ще бъде все така красива

(такава както помнех я до днес!..),

а Времето излишното изтрило

ще пази само нейният финес!..

И Слънцето искреше във очите й

със точици златисти,  и във тях:

какво до днес са ми отнели дните

със болка и внезапно проумях!..

... О ето и полянката, където

беряхме диви ягоди със теб,

а после аз, загледан в деколтето,

целунах те с набожен пиетет!..

Тревата даже още помни стъпките

на нашите объркани следи

и пак започвам с интерес, от пъпките

да опознавам твоите гърди!..

Реката ромоли и лакатуши

и моста там до днес е устоял-

понесъл спомена за толкоз души

и да запомни всичките успял...

... И все така се гледаме учудени

застанали на дървения мост,

и още не разбрали, че сме влюбени

избягваме най- трудният въпрос!..

А той, дори на глас не произнесен,

се носи из Вълшебната Гора:

и с шепота на Вятъра понесен,

и с птиците във шеметна игра...

Със жест отмяташ палавият кичур

все падащ върху твоето лице

и все така, като в планински ручей,

потапям аз в косата ти ръце...

... Признавам си, че бе невероятно,

дори и някак си налудно бе:

да превъртя със Времето обратно

и онова чаровно битие...

Понеже и мечтите не стареят-

приличаше на хубава мечта,

повярваш ли и ти обаче...

                                             ... В нея

те каня- във Вълшебната гора!..

... А все така, до днес не разгадани

са Тайните, великите край нас,

но все така прекрасна ще остане

и тръпката от първата ни Страст!..

27.08.2011.    д-р Коста Качев

*стубел, стубла-кладенец, на който

водата изтича от издълбан дъбов

или буков дънер