На Никол
Колко Пепеляшки ме приспиваха.
Колко тикви возиха съня ми.
Мащехи, Снежанки, самодиви,
шапчици червени, сури лами,
пълнеха безгрижните ми сънища.
Сутрин се събуждах натежала
от детинска вяра, че за в бъдеще
чудеса ще срещам до превала.
Принцове и приказни юнаци
ме спасяваха от злобни вещици.
Птици Жар на рамото ми кацаха.
Вълци зли в гората ми се блещеха,
но накрая всичко се оправяше.
Три дни винаги се веселяхме.
Принцът с Пепеляшка се венчаваше
и до старини щастливи бяха …
След това пораснах. Оттогава
нищо приказно не ми се случи.
Как неприказно да оцелявам,
без вълшебна пръчица научих…
Мила моя, гледаш ме в очите.
Толкова си мъничка наистина.
Но защо, дълбоко в мен, се питам -
Трябва ли да ти разказвам приказки?
© Валентина Шейтанова Всички права запазени