Пристан
Пристан
Рисувах си съсухрени светкавици
и после ги съшивах със лилаво.
А във душата скъсаните страници
не можех да подвържа пак във цяло.
В сърцето ми ухае на кокичета,
но лед сковава тяхната снага.
И не, не си играя на обричане –
безсилни сме със теб пред любовта.
Небето е разкъсано, продрано.
Не мога вече с устни да го шия.
А ти ще можеш ли със мене да останеш,
когато дойде краят... на магията?...
И от плътта си синкаво-сребриста
ще ражда пак морето белите вълни.
Дано и те намерят нейде своя пристан,
тъй както аз – убежище на твоите гърди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елмира Митева Всички права запазени
