Душата ми неистово плаче

в този час на нощта,

чувствам се изгубено сираче,

а така жадувам за тишина.

Лута се живота безпризорен

изход търси, но къде?

и кой ли ще нареди нещата

това е зов към моето небе.

Всяко нещо е с последствие,

а на мен ми се иска да крещя

да не би в живота ми да има следствие,

променящо периметъра на моята съдба.

В какво да вярвам сама не зная

бушуват страсти през деня

и искам, искам да мечтая,

но само болка предизвиквам от това.