Присъдата на съдбата!
Душата ми неистово плаче
в този час на нощта,
чувствам се изгубено сираче,
а така жадувам за тишина.
Лута се живота безпризорен
изход търси, но къде?
и кой ли ще нареди нещата
това е зов към моето небе.
Всяко нещо е с последствие,
а на мен ми се иска да крещя
да не би в живота ми да има следствие,
променящо периметъра на моята съдба.
В какво да вярвам сама не зная
бушуват страсти през деня
и искам, искам да мечтая,
но само болка предизвиквам от това.
© Руми Пан All rights reserved.
