Притча от бъдещето

Някога, в битките на Светлина и Мрак,

човеците търсехме верния път.

Той  ̶  Мракът  ̶  бе минал през нашия праг,

тя  ̶  Светлината  ̶   у нас, но... на съд!

И бяхме превзети свободно от злото:

хората  ̶  искаха обич, а мразеха,

парите  ̶  те бяха житейското мото,

силните  ̶  яростно слабите газеха!

Чедата си прати да сеят разруха:

насилие, дрога, пиянство, разврат...

Земята пустееше  ̶  призрачно суха

умираха много от жажда и глад!

Светът боледуваше  ̶  нямахме лек!

„Свободен” наричахме оня живот!

Роботът се беше превърнал в човек,

човекът  ̶   в машина  ̶   безчувствен робот!

Часовникът спря и тъмата ликува,

владееше всичко нашир и надлъж,

но често започнала бе тя да чува

за пламък  ̶  негаснещ и в дяволски дъжд.

 За пламък, запазил се в наш’те сърца,

за пламък, пожар да разпали готов,

за пламък, подскачащ по детски лица,

за пламъка с краткото име: „ЛЮБОВ”!

Съзнали, че в мрака душата изстива,

отхвърлихме тънкия, черен парцал,

зачакахме голи в студа търпеливо

и Той ни посочи, че имаме бял.

А с висшата помощ безстрашно вървяхме  ̶

всеки по своя житейска пътека

и сигурно, бавно духовно растяхме  ̶

с добрата, невидима, мека опека!

И нямаше граници! Нямаше злоба!

Алчният щедър започна да става!

Никой не гледаше другия в джоба!

Никой не гонеше сила и слава!

             *           *           *

Достигнахме с воля заветната цел:

хармония, вяра, хуманност, любов...

... и разум пречистен, отдавна поел

нагоре: свободен, възвишен...

                                                             ... готов!