Притча за розата
Тя роза бе. И нейното сърце
очакваше, че обич ще разлисти.
Дъхът ефирен – лек като перце –
се къпеше в надеждите ѝ чисти.
Когато буря крехкото стебло
усука и копнежа ѝ прекърши,
а вятърът с безмилостно гребло
я хвърли сред стихията, "Ех, свърши
животът ми!"- помисли си за миг,
отрекла се с бодли живот да брани.
"След всяка битка силният войник
забравя за нанесените рани" -
прошепнаха ѝ ярките звезди,
опитали се дух да ѝ прилеят.
Тя сети се за своите бодли
и клетва даде в сила да живее.
И немощно, стеблото се изви,
за слънчев лъч се хвана и засука.
Надеждата страхливо устни сви,
но днес цъфти. Наред с една поука,
която за финал се настани
в сърцата ни – суфлираща актриса:
Дори след удар, права остани
и с острите бодли ти защити се!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
