На пейка стоя,

листата броя

и влюбените погледи сама следя.

С усмивка всеки влюбен посрещам,

в главата ми мислите подреждам

и с настроение за миг се зареждам.

От омаяните им погледи,

от безгрижието им към живота.

Сякаш времето знае,

че в мен душата ми ридае.

Силна буря в мен се появи,

но топъл вятър ме погали,

а с усмивка слънцето иска да ме зарази.

Лъчът негов ме опари.

Като закачка, иска да играем.

Като приятел, сякаш щипе ме, да се събудя.

И с думи вятърът шепти:

“ Недей тъжи, млада още си ти,

огледай се, живота е пред теб.”

Отново поглед втренчих

във влюбени погледи далечни,

в природата красива, романтика видях

и приятел до мен седна.

Много странно ме погледна

и душата ми стопли, с думите:

“Вечен приятел съм ти аз,

в беди ще ти помагам,

в радостни моменти с теб ще се радвам.

Нима това пак не е любов?

Приятелко мила, аз също те обичам,

не като влюбен, а още по-ценно – като приятел.”

Тези думи стоплиха моята душа

и дълго замислена в тях бях.