Призрак

Призрак

На А.

Той броди по прашни тавани

И в купчини от стари чаршафи избира си бавно погребални савани

Присяда тихо на прогнилите летви

И слуша стенания тъжни и любовни клетви

Огледало счупено, висящо отсреща-

Матов лунен лъч безмълвно посреща.

И във вечерния полумрак

Тръгва Призракът да скита пак.

Търси истини отдавна избледнели

И две ръце, които някога за него са копнели

Докосва ги наум, във мрака

И тихо шепне: “душата ми оттатък цялата Вселена ще те чака… “

Не искам да си тръгвам, не сега

Все още е сърцето ми в тъга

Макар и Призрак да съм вече

Не бих могъл да те обичам отдалече!