Проклятие
Ден за ден живея в мисли опетнен, има нещо,
усещам как раздира вътре в мен.
Болката добре познавам аз, като понятие,
над сърцето ми виси проклятие.
При вида на блясъка в очите,
усещам тежестта в гърдите.
При усета на аромата,
усещам болката в стомаха.
Не искам, не искам това да е така,
но животът поднася ми тъга.
Поднася без да пита, сърцето ми с дните си отлита.
Лети ли то, лети, към недостижими висоти,
под твоята стряха спира то и разбирам аз какво било.
Гледа и се мъчи, гледа и сякаш то реве,
иска да забрави, но мръсната ми душа не ще се изпере.
Проклятие над мен се стича,
където и да отида, след мене все ще тича.
През всеки светъл ден прелита,
болка причинява без да пита.
Когато ям, когато аз вървя,
усещам го дори докато спя.
Хора казват - времето помага,
ала на мен във гърлото ми пак присяда,
знам, че не е близко края,
не ще се спра, докато не видя рая.
Защо ли ме прокле така, стене моята душа,
дори и да вижда светлина, силата не стига,
не мога аз да продължа.
Ето ме и днес, обръщам гръб на всички рани,
а те сякаш стават по-големи.
Но не, няма сила, която да ме спре,
моят зов ще тлее векове.
Зов един, зов за светлина,
но знам, че пред проклятието главата ще сведа,
няма по-силно от любовта, вечен зов са свобода.
Защо съм аз така, защо грешната жена
единствена за мен е на света.
Защо ли чувствам се така,
сякаш света си дадох, а тя не го разбра.
Нямам повече, разбери, останаха само моите мечти,
по дяволите и живота давам си дори.
Проклятие над мен се стича, проклятие... сърцето ми да те обича.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Дамянски Всички права запазени
