Проклятие
Ден за ден живея в мисли опетнен, има нещо,
усещам как раздира вътре в мен.
Болката добре познавам аз, като понятие,
над сърцето ми виси проклятие.
При вида на блясъка в очите,
усещам тежестта в гърдите.
При усета на аромата,
усещам болката в стомаха.
Не искам, не искам това да е така,
но животът поднася ми тъга.
Поднася без да пита, сърцето ми с дните си отлита.
Лети ли то, лети, към недостижими висоти,
под твоята стряха спира то и разбирам аз какво било.
Гледа и се мъчи, гледа и сякаш то реве,
иска да забрави, но мръсната ми душа не ще се изпере.
Проклятие над мен се стича,
където и да отида, след мене все ще тича.
През всеки светъл ден прелита,
болка причинява без да пита.
Когато ям, когато аз вървя,
усещам го дори докато спя.
Хора казват - времето помага,
ала на мен във гърлото ми пак присяда,
знам, че не е близко края,
не ще се спра, докато не видя рая.
Защо ли ме прокле така, стене моята душа,
дори и да вижда светлина, силата не стига,
не мога аз да продължа.
Ето ме и днес, обръщам гръб на всички рани,
а те сякаш стават по-големи.
Но не, няма сила, която да ме спре,
моят зов ще тлее векове.
Зов един, зов за светлина,
но знам, че пред проклятието главата ще сведа,
няма по-силно от любовта, вечен зов са свобода.
Защо съм аз така, защо грешната жена
единствена за мен е на света.
Защо ли чувствам се така,
сякаш света си дадох, а тя не го разбра.
Нямам повече, разбери, останаха само моите мечти,
по дяволите и живота давам си дори.
Проклятие над мен се стича, проклятие... сърцето ми да те обича.
© Ивайло Дамянски All rights reserved.
