Проклятие

Слънцето спада, небето гори,
земята попива съдбовните дни,
Стрели се забиват, стомана звъни.
А светът тъй спокойно все така се върти.

Войни хиляди, смели, невинни, с мощен вик пак напред.
Пред врага се изправят, пред тоз демон заклет.
Там плътта се разкъсва, от кръв потичат реки,
а светът тъй спокойно все така се върти

Трупове падат, главите хвърчат.
На полето ръце и крака без стопани лежат,
писъци гневни, плач и сълзи,
а света тъй спокойно все така се върти

Един по един в библейския бой
загиват смели невинни герой,
душите линеят, спомен няма дори
за далечните мирни отминали дни.
Само мечове, остри като трофей във нощта.
Там се трупат, създават
Хълм на скръб и вина.

А връз хълма, възседнал сякаш трон, там стои
бездушен врагът със студени очи.
Без милост се спуска, напада, коли, сече.
Замах след замах, сърце след сърце.

Вятърът вее и гневно свисти,
развявайки нежно черни коси,
Героите прогонил, във мрака седи
на хълма от мечове сред тишина и лъжи.

Този звяр, демон зъл със студени очи,
там на хълма от смърт, грях и лъжи
в утрото взира се, без думи крещи.
Ръце с кръв пропити, меч, облян във сълзи,
там не дявол стоеше, а човек като мен.
От света без милост прокуден, от живота ранен,
Вовеки проклет там да стои,

а светът тъй спокойно все така се върти.