Пролет във есен
Всички бури ехтяха в сърцето.
Аз ги носех, превила снага.
Тежестта им отекна в душата,
после дълго във мене валя...
Не упях да посрещна желаната пролет
с дъгоносната майска зора.
Все сънувах на птиците нежния полет
и небета за мойте крила.
Лято огнено пареше някъде
с отривисти вълни от мечти,
и щурчетата пееха песни,
но не бяха за мойте уши.
Аз напрягах слуха си да чуя
от деня си щастливи звънци.
Те замлъкнали, бяха забравили,
че ме има в две тъжни очи.
Онемели ли бяха лъчите,
та не чувах мелодичния звън?
Две солени морета - очите,
се изтичаха вътре във мен.
Изваляха. Сега се събуждам.
А е есен, а пролет във мен.
Длани топли във моите съзирам,
нощи светли, почти като ден.
Много скоро ще напълни луната
сочна пазва със жар от мечти.
Ще закръгли снагата си бяла,
от усмивката в мойте очи.
Ще взриви до екстаз в нас телата.
С нишки златни ще ни оплете.
Обич моя, във теб отболяла,
любовта ми отново звъни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
