Няма вече екранно момиче.
Няма рисунки с щастливи лица.
Защо ми трябваше теб да обичам,
докато някъде чакаше тя?
Споменът насила запечатал се.
Сърцето, крещящо, че тебе обичам.
Така загубих времената си,
гонейки мечта безсмислена.
А тя- красива и истинска,
ме чакаше на бреговете на мечтите,
плачеща за своя смел моряк,
засмукан от сирена във водите.
Сякаш в хипноза бях попаднал.
Обаче се разтърсих от съня,
в който царуваше твоята фалшивост,
убиваща като отровна змия!
© Димитър Драганов Всички права запазени