Прошка (акростих)
Някога, когато имах име
Един човек веднъж ме заговори.
Миг чудих се дали да го подмина
Е... с любопитството не може да се спори.
Минутка (казах му) и после ще си тръгна!
От устните му разцъфтя усмивка -
Любовта сама при теб не ще се върне...
Или я забрави, или пусни я близко!
Защо измъчваш себе си и него,
А после плачеш скрита в тъмнината...
Прогледнал е, а ти ще му дадеш ли
Ръка протегната (най ценния подарък)...?
Огледах се. Светът бе по-различен.
Широката усмивка на човека
Като магия бе. Благодарих и се затичах.
Аз пак съм тук и нека бъдем... Нека!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Биляна Битолска Всички права запазени
