Простете, мъртви! Мойте прегрешения,

най-тежките, които още върша.

Все идвам аз на ваш'те погребения

по пътя към последната ви къща...

В земята сте блажени с тишина,

а живите, проклети сме с мълчание. 

Издишахте живота в самота

а ние в нея търсим оправдания.

Простете, че загубих се във времето

и мъчех да разбирам празни, хората.

Не ми отнемай, Господи търпението! 

Недей ме разболява със умора!

Недей да ме изпълваш със тревоги!

Смирих се без да силя вече думите.

Изпих навместо бѝле, сто отрови

и вярвам още. (Да ме вземат лудите!)

В наивното желание за чувства.

В отчаяните опити за бъдеще.

В пропитото ми с болката, изкуство

и в сбъдване на хубавите сънища...

Простете, мъртви! Някога ще дойда, 

а вие ми шепнете, че простен съм! 

Дали от, невъзкръсваща неволя

или, че като вас ще съм студен...

©тихопат.

Данаил Антонов

19.07.2023