Прости ми закъснялото признание
Когато залезът престане да е пурпур
и се превърне в идилично съмване,
когато утринта поглеждаш с укор,
че имала е наглостта да се завърне...
Когато във главата ти цари безмислие,
а в гърдите е пустинно и студено,
когато поривите ти на клуп увиснат,
а бъдещето гледа отстрани смутено...
Ти сякаш знаеше какво ми има. И ми няма.
Душата ми отдавна бе пребродил,
познаваше ме повече от мен самата;
не ме остави да се пазаря, да споря,
а просто възкреси у мен жената.
Нима не знаеш, че когато върнеш
усмивката върху изтлели устни
и целия живот наопаки обърнеш,
сърцето ще прости. Но няма да те пусне...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
