Просяк
Присвит във тъмен ъгъл,
с бледо и изстинало лице,
с очи красиви, умирени,
с изстрадало добро сърце.
Стоеше там на улицата прашна,
и милост просеше гласът му плах,
ръцете му изстинали държаха
цигулка стара и ужасна!
Залеза напускаше града,
направи път тревожно на луната,
стана, тръгна си и той,
с монети стиснал във ръката.
Отби се в стара кръчма
и поръча чаша вино,
другото за хляба беше,
разделено наполовина.
Седна на свободна маса,
вперил поглед към стената,
там стоеше друг човек,
сам със дрипи и със чаша.
Очите му се насълзиха бавно,
гледайки му само тялото,
аз вдигнах му ръка и той ми махна,
а срещу мене беше огледалото...
© Георги Зафиров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Георги, пишеш завладяващо, имаш голям талант!!! Поздрави!!
-
Поздрав!
-
Благодаря за критиката Рени, ще го редактирам с по-подходяща строфа
Благодаря и на всички който харесаха творбата ми! -
Не можех да се мръдна в продължение на 5 миути,след като прочетох финала...
Обожавам тъжните моменти в поезията.Придават някакъв особен характер на стихотворенията,правят ги неоспоримо истински... -
Браво и от мен!Силно...
-
Тъжен стих...отново!
Но пишеш прекрасно!
Браво! -
"аз вдигнах му ръка и той ми махна,
а срещу мене беше огледалото..."
Колко тъжно... -
Мгого е хубаво...но ме натъжи.
с обич, Георги. Вълнуващ стих!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
"....Пристъпвайки аз своя праг,
аз там отсреща в огледалото познах големия си враг..."