Просякът
Стои на улицата вцепенен от глад,
с парченце хляб за кучето си в джоба,
излязъл да погледа нощния парад
от богаташи, от слепци и роби.
С протегната ръка към хората и взор,
надеждно търсещ, устремен към Бога.
Той знаеше, че най-големият позор
е да нямаш нищо, но да искаш много.
Затова единственото му желание не бе
дворец от злато, скъпоценности, пари.
А мъничко любов и малко огън,
които със приятели да сподели.
Ала подритван, поруган и мръсен
си тръгна той към къщи и сълзи
изгряха в лунносребърната есен,
като хиляди изгубени луни.
Прибрал се в своята закътана колиба
и сгънал в книга болката, усамотен
с въже ще върже тънката си шия
и ще увисне на стената вкочанен.
В съня си ще строи и свое царство,
ще има свое приказно море.
А бедността му - най голямото богатство.
Дори в смъртта му няма да умре...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Божидар Георгиев Всички права запазени
