Отново съм сама и пусто е в душата,
главата ме боли и мътен е светът.
Метален вкус отдавна заседнал е в устата
и почвам да си мисля, че е дошъл часът.
Часът, във който аз, ще трябва да си ида
и свойта тленна плът без страх да погреба.
Смъртта, със поглед див, в очите аз да видя,
я своя земен път, с замах да прекратя.
Но нещо ме възпира и този миг отлита,
разбирам че държи ме приятелска ръка,
която от далече, с вериги ме оплита,
изплетени от обич във огнени сърца. ...