Птицата на щастието
Детство мое, свидна моя песен,
отлетя, моя птичко, с бели крила.
На вратата почука хладната Есен,
вледени ме на острия вятър гласа.
А колко съм играл с теб из полето,
безгрижен и весел, унесен в мечти...
Как синьо бе тогава небето,
как близо бяха всички звезди...
Защо си тръгна?! Исках да те догоня,
но Животът има единствена врата,
която за да хукна - трябва да отворя,
а отвънка търпеливо дебне Есента...
Прозорецът мами с пейзаж необхватен -
дали ще мога от там да се спася?
Свободно да се рея в простор необятен
и след теб, мое детство, да полетя?
Но сърцето идеята мигом отрече -
прозореца бе твърде висок.
С ужас разбрах, че аз съм обречен -
не мога да летя! Оставаше скок!
Примирих се тъжно в малката стая.
Сега сме сами - Животът и аз.
Какво ще стане - все ми е тая
и за моето птиче плача на глас.
Отвън вратата разбита е цяла
и все някога ще влезе Есента.
Но на тебе, детство, моя птичко бяла,
аз винаги ще помня песента...
1995
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калин Пантов Всички права запазени
