Птицата на щастието
Детство мое, свидна моя песен,
отлетя, моя птичко, с бели крила.
На вратата почука хладната Есен,
вледени ме на острия вятър гласа.
А колко съм играл с теб из полето,
безгрижен и весел, унесен в мечти...
Как синьо бе тогава небето,
как близо бяха всички звезди...
Защо си тръгна?! Исках да те догоня,
но Животът има единствена врата,
която за да хукна - трябва да отворя,
а отвънка търпеливо дебне Есента...
Прозорецът мами с пейзаж необхватен -
дали ще мога от там да се спася?
Свободно да се рея в простор необятен
и след теб, мое детство, да полетя?
Но сърцето идеята мигом отрече -
прозореца бе твърде висок.
С ужас разбрах, че аз съм обречен -
не мога да летя! Оставаше скок!
Примирих се тъжно в малката стая.
Сега сме сами - Животът и аз.
Какво ще стане - все ми е тая
и за моето птиче плача на глас.
Отвън вратата разбита е цяла
и все някога ще влезе Есента.
Но на тебе, детство, моя птичко бяла,
аз винаги ще помня песента...
1995
© Калин Пантов All rights reserved.
