Птича жалост
Не посърна луната, когато зад хълма сниши се
зачервен от умора и свян хоризонтът,
стадо с чанове тихи заспа издоено в обора,
този ден бе завършил, но не и животът.
Извисена в нощта изпищя неприбрала се птица,
закръжи над плета и фенера мъждукащо морен,
от гнездото със кал и треви след надменната зима
бе останал да висне единствено спомен.
Не заплака луната, когато зад хълма си легна
във вселената чужда зарила адреса самотен,
във небето кръжеше без писък бездомната птица,
вместо съчки и кал да събира отново.
Залюляха се чанове пак към полето на паша
и заглъхна оборът, докато небето прежуря.
От стобора прокапа сълза – птича жалост,
не за топъл подслон, а за спътник изгубен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
