Птиците умират сами
Той криле не поиска – душата му дива не може
във съня си дори да лети... Но ръцете му груби
като гълъби пърхат по нейното рамо. И – Боже! -
само как я целува, и как я прегръща, и люби...
Но си тръгна внезапно. Затвори вратата и толкоз.
Тротоарът след стъпки заглъхващи тихо потръпна.
Хоризонтът се сви до върха на бетонните покриви
и без милост прекърши крилете небе недостъпно.
.......
Идеалното време е, точно това пълнолуние –
във такива моменти е ласкав и петимен мракът.
Води разговор нощен с небето, провесила думите
през балкона, под който отдавна Ромео не чака.
Неудобно е, малко – балконът е толкова тесен,
че крилете ù, свити, едва се побират зад нея.
Капят мокри звезди по корнизите – вече е есен
и прощалната песен на лебеди диви зове я.
.......
Посивялото утро провлачи пети по балкона.
Тоя тесен балкон, в който място за двама не стига.
И мъгла със цвета на криле над бетона се рони -
на паважа, безкрила и мъртва, лежи чучулига.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ели Всички права запазени
