Пукнатини
Аз цяла нощ държах ръката
на най-заклетия си враг.
Вода му носех, свещ припалвах,
притулях зейналия праг.
– Простено ли е? – той простена
в мига преди да замълчи.
И мигом цялата вселена
изригна в моите очи.
– Бъди простен, покоят нека
те стигне! – И обзе ме хлад.
Дали така спасих човека
у мен, или сдобих се с брат?
Сега съм скитник без посока,
сега съм конче без юлар.
Защото мразех. И се молех.
Но да кълна не съм посмял.
Разкъсах се на две посоки.
И не погледнах ни в една.
И сам съм кръст. И сам съм Господ.
А подир мене – тишина!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
