ПЯСЪЧНИ ЗАМЪЦИ
ПЯСЪЧНИ ЗАМЪЦИ
На границата между ден и нощ,
в пясъчния миг, когато
блудницата-нощ пристига,
а уморен отива си денят,
по ничията ивица вървя,
там, където земята и морето
безкрайно неуморно спорят.
"Моя е!" - шуми морето
и вълна краката ми залива.
"Моя е!" - мълчи земята
и отново пясъка прибира.
Море - земя, море - земя
и пак... и пак... и пак така.
След всяка следваща вълна
без шум се сриват
кулите на някой замък,
строен със истинска любов
от непораснало момче.
Момчетата сега ги няма,
а кулите превръщат се
отново в рехав пясък,
както се разпадат думите,
изречени без капка истина.
И сякаш, че безкраен е брегът...
Вървя сама и искам да открия
някоя скала самотна,
върху която да поседна,
да погледам и послушам
как безпомощно вълните
в нея се разбиват с грохот.
Вървя сама...
Палмите на Виареджо -
туземки стройни -
разпуснали коси танцуват
срещу отстъпващата вечер.
От пясъчните думи
вятърът горещ
натрупва дюни...
След бледата луна
звезди изгряват ...
Нощта във тъмна дреха
пристъпва бавно по брега...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Даша Всички права запазени
