ПЯСЪЧНИ ЗАМЪЦИ
ПЯСЪЧНИ ЗАМЪЦИ
На границата между ден и нощ,
в пясъчния миг, когато
блудницата-нощ пристига,
а уморен отива си денят,
по ничията ивица вървя,
там, където земята и морето
безкрайно неуморно спорят.
"Моя е!" - шуми морето
и вълна краката ми залива.
"Моя е!" - мълчи земята
и отново пясъка прибира.
Море - земя, море - земя
и пак... и пак... и пак така.
След всяка следваща вълна
без шум се сриват
кулите на някой замък,
строен със истинска любов
от непораснало момче.
Момчетата сега ги няма,
а кулите превръщат се
отново в рехав пясък,
както се разпадат думите,
изречени без капка истина.
И сякаш, че безкраен е брегът...
Вървя сама и искам да открия
някоя скала самотна,
върху която да поседна,
да погледам и послушам
как безпомощно вълните
в нея се разбиват с грохот.
Вървя сама...
Палмите на Виареджо -
туземки стройни -
разпуснали коси танцуват
срещу отстъпващата вечер.
От пясъчните думи
вятърът горещ
натрупва дюни...
След бледата луна
звезди изгряват ...
Нощта във тъмна дреха
пристъпва бавно по брега...
© Даша All rights reserved.
