Къде е моят дом и моята родина,

            щом всички чувствам ги тъй близки.

            Аз знам къде съм се родила,

            но дали това сърцето иска.

            Сприхава съм малко -

            взех назаем македонски нрав,

            но признавам, ще е жалко

            и без гръцкия характер здрав.

            Не, не чупя чаши и чинии.

            По английски, тихо ще поспоря.    

            Ще започна изречението с „вие”

            и чайче ще посръбвам, докато говоря.

            Вярвам и в американската мечта.

            За нен не е мечта, щом е реалност.

            Слабост имам и към италианските вина,

            това е просто мъничка формалност.

            Усетът ми в кухнята е френски,

            но налагам си японска дисциплина.

            Макар понякога по женски,

            като циганка ще те проклинам.

            Танците са от латинската ми кръв,

            романтиката няма как да скрия.

            Серенади, цветя и кой ли пръв,

            душата ми ще може да открие.

            Понякога със вятъра си тичам

            и в духове вярвам, не зная защо.

            Капани за сънища да правя обичам,

            сигурно индианка съм малко! Какво?

            Като хималайците съм оптимист.

            По руски пък „наздраве” ще ви кажа.

            Не знам какво е да си националист

            и без вина си стягам пак багажа.

            И тръгвам към поредната държава,

            за да се почувствам част от нея.

            Култури нови пак ще изучавам.

            Света да опозная, тъй копнея.

            „О, да! Тревата тук е по-зелена! – казвам,

            а после с изненада чувам „Облаче ле бяло”.

            Сълзите неизречени думи изказват,

            сърцето ми за миг е сякаш спряло.

            И изведнъж за нашето небе жадувам,

            за „наште планини зелени”,

            защото българка да се наричам,

            първа радост, ще е винаги за мене.