Къде е моят дом и моята родина,
щом всички чувствам ги тъй близки.
Аз знам къде съм се родила,
но дали това сърцето иска.
Сприхава съм малко -
взех назаем македонски нрав,
но признавам, ще е жалко
и без гръцкия характер здрав.
Не, не чупя чаши и чинии.
По английски, тихо ще поспоря.
Ще започна изречението с „вие”
и чайче ще посръбвам, докато говоря.
Вярвам и в американската мечта.
За нен не е мечта, щом е реалност.
Слабост имам и към италианските вина,
това е просто мъничка формалност.
Усетът ми в кухнята е френски,
но налагам си японска дисциплина.
Макар понякога по женски,
като циганка ще те проклинам.
Танците са от латинската ми кръв,
романтиката няма как да скрия.
Серенади, цветя и кой ли пръв,
душата ми ще може да открие.
Понякога със вятъра си тичам
и в духове вярвам, не зная защо.
Капани за сънища да правя обичам,
сигурно индианка съм малко! Какво?
Като хималайците съм оптимист.
По руски пък „наздраве” ще ви кажа.
Не знам какво е да си националист
и без вина си стягам пак багажа.
И тръгвам към поредната държава,
за да се почувствам част от нея.
Култури нови пак ще изучавам.
Света да опозная, тъй копнея.
„О, да! Тревата тук е по-зелена! – казвам,
а после с изненада чувам „Облаче ле бяло”.
Сълзите неизречени думи изказват,
сърцето ми за миг е сякаш спряло.
И изведнъж за нашето небе жадувам,
за „наште планини зелени”,
защото българка да се наричам,
първа радост, ще е винаги за мене.
© Мария All rights reserved.