Първа среща

Аз чаках с часове,
но ти така и не дойде
и плаках със сълзи,
защото ти не се яви.

Аз исках да умра,
не можех да издържа
и миг повече дори,
защото истината боли,
разбрах – не ме обичаш ти.

Аз тичах под дъжда,
не можех да се спра.
И спънах се в тротоара,
и паднах във канала.

Събудих се във бяла стая,
за миг помислих, че съм в рая,
а после видях сестрата,
понечих да стана – но не си усещах краката.

Сетих се за нея, моята любима:
“Толкова красива, просто неповторима,
моята любов, първа и последна,
причината на това легло да легна…
Но тя не е виновна, не, не е,
виновният съм аз – глупаво момче!
Защо ми трябваше да тичам,
можеше да я изчакам.
Може да е станало нещо с нея, кой знае?
Сигурен съм, да, това е!”

Ах, тогава притесних се,
зачервих се, изпотих се,
извиках сестрата, казах и телефона да ми даде,
набрах номера и чух гласа и “Ало, кой е?”
Чух музика, чух гласове,
чух грухтене – като че беше пълно със свине!
Затворих, но още чувах веселия глас,
разгневих се, полудях, обзе ме истински бяс.
Нищо и нямаше, беше си добре,
имаше гости – но какво празнуваше?

В другата стая бременна жена пометна,
вместо да се натъжа, усмихнах се,
защото ми просветна!
Нашата среща беше не на 24-ти, а на 26-ти,
а днес бе 25-ти…