"Звездите или луната?" - попитаха ме.
"Очите ѝ." - отговорих.

Очите ѝ, сияещи с нежна любов,
отразяват целия небесен свят -
светлината и тъмнината преплетени в едно.
Там, кафявият цвят на земята
и зеленината на гората
се сливат, носейки покой.

В тях виждам лъчи 
в безкрайността на нощта. 
Спокойствието на дълбоките гори,
където дърветата шепнат тайни,
а земята пази топлината на залеза.

Очите ѝ бяха всичко,
което сърцето ми копнееше -
дълбочината на любовта и уюта на дома.
Всяко трептене на миглите ѝ
отразяваха сенките и лъчите на света.
Там вечността на светло кафявото
се срещаше с лекотата на зеления цвят.
Всяко листенце намираше своя клон,
а земята и небето бяха фон
на нейната божествена красота.

"Звездите или луната?" - попитаха ме отново.
"Очите ѝ." - казах,
защото те бяха домът,
където сърцето ми намери своето място.