Пътеките на живота
Вървейки, аз се срещнах със живота,
в прегръдките на зъзнещия град.
Започнах по човешки да говоря,
със този старец нисък, непознат.
В ръцете си държеше суха пръчка.
Погледна ме и рече ми: ,,Здравей!
Младежо, накъде си се запътил?
Наблизо или нейде надалеч?’’
Погледнах го живота най-смирено.
,,Далече съм! Къде отиваш ти?’’
Попитах, а в очите му зелени
почиваха замръзнали сълзи.
,,Наблизо съм, младежо, ти поемай,
че пътят ти е дълъг и суров.’’
Отвърна ми, а котка свита дреме,
до ауспуха на някакво Пежо.
А залезът се спускаше далече,
подобно на изчезващ, тежък влак.
На стареца помахах за последно.
Отиде си! Дано се срещнем пак.
А някъде зад бялото баирче,
усмихваше се бялата Луна,
и бавно на небето възкачи се,
над нощната застинала земя.
Запушиха коминчета щастливи,
лиричен спомен беше есента.
Отпуснат край домашната камина,
написах си стиха през вечерта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени