Пътеките на живота
Вървейки, аз се срещнах със живота,
в прегръдките на зъзнещия град.
Започнах по човешки да говоря,
със този старец нисък, непознат.
В ръцете си държеше суха пръчка.
Погледна ме и рече ми: ,,Здравей!
Младежо, накъде си се запътил?
Наблизо или нейде надалеч?’’
Погледнах го живота най-смирено.
,,Далече съм! Къде отиваш ти?’’
Попитах, а в очите му зелени
почиваха замръзнали сълзи.
,,Наблизо съм, младежо, ти поемай,
че пътят ти е дълъг и суров.’’
Отвърна ми, а котка свита дреме,
до ауспуха на някакво Пежо.
А залезът се спускаше далече,
подобно на изчезващ, тежък влак.
На стареца помахах за последно.
Отиде си! Дано се срещнем пак.
А някъде зад бялото баирче,
усмихваше се бялата Луна,
и бавно на небето възкачи се,
над нощната застинала земя.
Запушиха коминчета щастливи,
лиричен спомен беше есента.
Отпуснат край домашната камина,
написах си стиха през вечерта.
© Димитър Драганов All rights reserved.
