Искам онзи Дубровник,
отразен в очите ти като приласкаване.
Искам онзи момент,
в който терасата става бряг на Адриатика
и Локрум e поздрав в зелено,
а ти ми обещаваш кафе с вкус на пролет
и връзваш мартениците ни с вярата,
че дърветата са вълшебни и всичко могат.
Могат да ни сближат,
както това пътуване.
Котор още живее в мен -
планина, която смалява.
Добре, че в очите ти съм висока колкото трябва
и колкото ми позволява сърцето.
Ние сме крепостните стени
за думите и делата си.
Трябва да повторим това пътуване,
до онези камъчета на „Св. Стефан“,
които не разгадават съдби.
И до камбаната на Будва,
която разказва напевни притчи.
Не (че) ми е там камбаната на сърцето -
тя е на пътя между външното ми спокойствие и
вътрешния ми безпорядък,
който ми е толкова нужен, за да съм (себе си).
Искам си облаците без дъжд на завоите,
думите без лъжи през тунелите,
телефоните без обхват
и теб.
Теб - като заклинание за добро и
вдишване на чист кислород.
Защото след края на пътуването,
ти ще си този,
в чиито очи искам да се оглежда вселената.
© Мария Ганчева Всички права запазени