Искам онзи Дубровник,

отразен в очите ти като приласкаване.

Искам онзи момент,

в който терасата става бряг на Адриатика

и Локрум e поздрав в зелено,

а ти ми обещаваш кафе с вкус на пролет

и връзваш мартениците ни с вярата,

че дърветата са вълшебни и всичко могат.

Могат да ни сближат,

както това пътуване.

Котор още живее в мен -

планина, която смалява.

Добре, че в очите ти съм висока колкото трябва

и колкото ми позволява сърцето.

Ние сме крепостните стени

за думите и делата си.

Трябва да повторим това пътуване,

до онези камъчета на „Св. Стефан“,

които не разгадават съдби.

И до камбаната на Будва,

която разказва напевни притчи.

Не (че) ми е там камбаната на сърцето -

тя е на пътя между външното ми спокойствие и

вътрешния ми безпорядък,

който ми е толкова нужен, за да съм (себе си).

Искам си облаците без дъжд на завоите,

думите без лъжи през тунелите,

телефоните без обхват

и теб.

Теб - като заклинание за добро и

вдишване на чист кислород.

Защото след края на пътуването,

ти ще си този,

в чиито очи искам да се оглежда вселената.