По влакове и вечни коловози
не спирам да пътувам и вървя.
Животът е машина и ме вози,
към нива суха, степ или тайга.

В градините на утрото топя се...
Така съм млад, а вътрешно изтлях
и всяка мисъл плаха осъзна се –
че неин господар съм и ищах...

Лирични, глъбините на поета
говорят си с комета като с брат.
Типично ли ще бъде за човека,
различен да изгрее в този свят? 

Завесите ли падат? За кого?
Годините с какво да очертая?
От римите издигнах си гнездо
и смело подарих го на безкрая.