Пътуване през Есента...

Във ден, когато Есента

на Пролет повече прилича

и пожълтелите листа

дърветата си с жал събличат,

в една вълшебна като блян

и свежа утрин аз потеглям:

да търся Път неизвървян

и неизгубена Надежда...

А изгревът е като жар

разпалена за нестинари

и Вятърът с мистичен чар

танцува там във тая заран.

И птица в сънното небе

в зората радостно се рее-

поела кой-знай накъде,

че тя в Пространството живее...

... А най-последната звезда

когато тайнствено изчезне...

Над притаената Земя

и слънчевият диск щом блесне-

ще се посипе Светлина,

Земята радостно ще тръпне

и всички сенки на Нощта

със нея бавно ще си тръгнат.

И всеки Път неизвървян

във утрото изглежда кратък,

понеже вярвам: нейде там

една Любов сега ме чака...

... И тя събудена от сън:

разкошна, дъхава и топла

навлича нещо и навън

излиза в лятната си рокля,

а Вятърът на Есента

със нея палаво играе

и както жълтите листа

повдига я, но тя нехае...

А със дъхът си поривист

бедрата й той в миг заголва,

и тя трепери като лист

от Страст във лятната си рокля,

понеже има в Есента

останала неизживяна

предишна Страст... И Суета...

А само Време... Време няма!..

И е възможно Любовта,

и всяка Страст да са последни,

та затова и Мисълта

греховна, днес ще ме обсеби.

... На времеделен Кръстопът

ще спра- да осъзная Времето:

назад- със Спомен страшно скъп,

напред- с Мечтите и с Проблемите!..

... Но най-накрая уморен

за Дом в нощта ще замечтая,

където сгушена във мен

една Жена да ме желае!..

д-р Коста Качев