ПЪТЯТ

От росата на изгрева до сълзата на здрача

този път към безкрая в нозете ми скита –

той ли ляга под мен, аз по него ли крача

и чии са тогава пред мене следите?

Може би с неподвижност очите са пълни,

може би неподвижен стоя сред полето,

а препускат край мене далечните хълмове

и далечните стари самотни дървета?

Не, познавам го, пътят пред мене е същият,

който някога светло напред ме помами –

той започваше, спомням си, точно пред къщи

и следеше на хълма извитото рамо.

Беше прав, беше лесен и странникът-вятър

беше винаги с мене и вечно – попътен;

но отмина на моето детство зората

и отдавна е спомен – неясен и смътен.

Младостта ми дойде кръстопътно-тревожна

– този път на хиляда страни се разплете,

сто посоки лежаха пред мене възможни

и си даваха среща у мен ветровете.

И се лутах по всички компасни посоки,

и поемах на юг, а на север пристигах...

... но изтече на дългото лутане срокът

и отново съм тук, и мъглата се вдига.

И е пътят отново един... но различен,

и е вятърът същият... само че леден,

а край мене далечните хълмове тичат

и напред ме очаква завоят последен.

Този път е различен, и все пак е същият,

и ветрецът е същият – друг е ненужен,

а далече в прохладния здрач се прегръщат

даже полюсът северен с полюса южен.

Няма вече напред кръстопътища в здрача,

ветровете не свирят в платната високи –

пътят ляга под мен, аз към залеза крача...

И да искам – не мога да сбъркам посоката!