Ден уморен и упоен,
разбунтувай се сега!
Вземи мен в плен
и покажи ми грубостта.

Защото красотата изтля
и реалността ни залива,
болна и сляпа любовта умря,
а очите й водача не намира.

Всеки човек пътека има
и изхода, ще кажеш, е там,
но розата е красива и бодлива,
тъй и човекът не пътува сам.

Ден, ще кажеш, да потегля?
Ала страх и мен е обладал,
по-тежък товар от мен ще тегля,
но даден не от някой крал...

Данък тъга получих, мрак
и тежи ми страшно той, тежи...
Кобилата смее ми се, ала не като враг,
че щастието вече под мен лежи...

И сама ще вървя в този ден,
когато щастието заровено е под мен,
тъгата тъне, изгнива в пръст,
а мой е този тежък товарен кръст.