Робинзон
Летят годините през улея на времето
и ти във него се вживяваш!
Помъкнал тежкото си бреме,
сам своя образ пресъздаваш!
Човек очакваш на брега пустинен,
но няма кой до теб да хвърли котва,
и вгледан във морето синьо
ти чакаш постоянно и се готвиш!
В момента на последната надежда,
от хоризонта кораб се задава –
един човек към теб се вглежда,
към твоя Ад – и те спасява...
Събуждаш се от крясъка на птица,
оглеждаш се наоколо... След малко
ти пак разбираш колко си самичък!
Започваш пак да съществуваш жалко!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Момчил Манов Всички права запазени
