Робинзон
Летят годините през улея на времето
и ти във него се вживяваш!
Помъкнал тежкото си бреме,
сам своя образ пресъздаваш!
Човек очакваш на брега пустинен,
но няма кой до теб да хвърли котва,
и вгледан във морето синьо
ти чакаш постоянно и се готвиш!
В момента на последната надежда,
от хоризонта кораб се задава –
един човек към теб се вглежда,
към твоя Ад – и те спасява...
Събуждаш се от крясъка на птица,
оглеждаш се наоколо... След малко
ти пак разбираш колко си самичък!
Започваш пак да съществуваш жалко!
© Момчил Манов All rights reserved.
