Марта пак е пощуряла.  

Малък Сечко я ядоса.

Смръщи веждите сърдита 

и по женски се развика:                         

„Май скандала си заслужи!

После… аз била съм лоша!

Вред земята е с боклуци!

Трябва да ми искаш прошка!

Женска работа било това!

Как ще срещнем пролетта?

Скоро тя ще дойде тука,

вече  на вратата чука!

Криви са ти всички сметки!                                                    

Ние, жените, сме естетки!  

и живеем в свят красив!

(смигна с поглед дяволит).  

В чистотата съм стихия! 

Трябва всичко да измия,                                         

ред наоколо да сложа,

да зарадвам всички хора.“

Грабна своята метла

и …  навънка излетя.

Първо мартеници върза

на върбите там край бързея,

и на плодните дръвчета,

птици, агънца, козлета.

Облачетата помоли

да изкъпят стройните тополи,

и под клонаците около плѐта

да полеят жълтите лалета.

Оцвети игликите красиви,

лилави, розови и сини.

Уморена поседна на сянка,

под напъпилата крива джанка,

дето щурееха ято врабчета,    

па и метна воал от цветчета.   

Два лъча от слънцето взе

и ги оплете здраво на люлка,

за да зарадва всяко дете,

работливата мартенска булка!

Такава е Марта, нали е жена!

Сред единадесет братя – една!

Сърдита или добричка за трима,

обичана, цветна и неповторима!