Над света чаршафа син
Дядо Господ разпростира.
Вятърът – свирачът фин –
на кавал акомпанира…
Облак, с вълнена фланела,
без сълзи се утешава;
и в глогинки с фустанели
слънце пролетно зашава…
Хвърля младото поточе
леденият си юрган,
и с гласеца си клокочи –
веничка на земна длан.
Лястовица под сайванта
кърпи къщица от кал;
дядо в старата си чанта
хляб и вино бе прибрал.
Над зелената фризура,
в житоносните парцели,
млади сойчици се щурат
в златни утринни къдели...
В извисената кория
звънна стадо надалеч;
дъхав вкус на леблебия
и геврек от баба – мек…
Чул ехтеж от смеховете
на момици край кайнака;
с китчица от ранно цвете,
моята любима чакам.
© Владислав Недялков Всички права запазени